Характерни танци в Шоплука

This entry was posted in Без категория on by

Шопската група е една от най-големите и най-очертаните, същевременно със сравнително слаби
примеси и от други краища в по-ново време. Обикновено се приема, че шопската група има район с граница долното течение на р. Искър, продължаваща на юг през Ботевградско, обхваща откъм югоизток Софийското поле, цяло Самоковско, Дупнишко и през Кюстендилско се отправя към Македония. В този район на голям Шоплук се очертава по-малък Шоплук, по-изтъкнат, в който влизат Софийско и досегашните околии Елинпелинска, Софийска, Свогенска, Сливнишка, Димитровска, Радомирска, Брезнишка и Трънска. Този малък Шоплук се характеризира с всички черти, които по-слабо или по-силно са налице и в големия. В неговия център е широкото поле, където е разположена столицата София. През него се кръстосват двата вековни пътя: от Запад за Босфора и Йерусалим, от Москва за Солун и Света гора.
Междувременно учените, които се опитват да обяснят особеностите на шопите, се изкушават да търсят някакъв чужд елемент в техния етнически корен. Това впрочем е напълно естествено: ако чисти раси няма дори в Скандинавия, то какво тогава може да се очаква в едно вечно врящо гърне като Балканите? Според езиковеда М. Москов шопите са потомци на едно печенежко племе (номадски народ от групата на тюрките, живял северно от Дунава и Черно море), преселено в България през XI-XII в. и после напълно славянизирано. И наистина, между София и Дупница по-често се срещат руси коси или пък широки и червендалести скули, за които се предполага, че са били характерни за печенегите.
В последно време траколозите установяват с положителност, че в Софийското поле и оградните му планини, е живяло тракийско племе серди, което по-късно се асимилира и смесва от славянските племена като запазва свои отлики в бита, културата и говора. Наследници на това племе серди са днешните шопи.
Шопите са едни от най-колоритните и най-обособени в етнографско отношение група на българския народ. За произхода на името шопи съществуват редица различни мнения. Интересно е това, че самото население не се нарича шопи, а така се обръщат към него жителите от съседните райони и други етнографски групи от страната. Според Ст. Костов името шопи произлиза от колиба т.е. шопка, шопа или шупа. Този термин се среща със същото значение в малоруски, полски, чешки, словашки, а в немския език има съответствието „шоппен”, „шупен”. Няколко такива колиби са образували разпръснатия колибарски тип селища. От название за жилището преминава и върху хората, които обитават тези жилища.
Проблемът при такива хипотези е не в тяхната невъзможност, а в тяхната недоказуемост. Причина за това са, първо, оскъдните исторически извори, и второ – фактът, че езикът, фолклорът и обичаите на шопите са безспорно славянобългарски, преливайки плавно и естествено в тези на съседите им от всички посоки. Отгоре на всичко, в шопския има по-малко заемки от балканските езици отколкото в другите български диалекти.
Душевността на шопа е едно почти абсурдно съчетание на сляп догматизъм с житейска мъдрост. Шопите са известни като войници, които се бият докрай, но без поза, с мрачна, но безмълвна решителност. Шопите не напускат окопите, те предпочитат да умрат, но тръгнат ли в атака, не спират Външно погледнато, въпреки селския си корен, който е свързан с колективизма, шопът винаги е изглеждал непоправим индивидуалист: дори песните му, изгладени до съвършенство от вековете, са белязани с духа на дисхармонията; дори когато играе своите хора, групови поначало, той го прави сякаш без връзка с другите, в някаква вътрешна самовглъбеност. Отгоре на всичко същият този шоп умее да наблюдава света около себе си и да го изненадва с хапливи, понякога унищожителни афоризми. А много ли са хората на тази земя, които понасят да се шегуват за тяхна сметка?
България е страна на самобитен фолклор, неповторим по своето многообразие на ритми и танци. Музиката й е белязана с магия, танците с богатството на българската душевност, в носиите и украшенията са втъкани езически знаци, а предметите от бита и занаятите са носители на забележителна старинна култура. Фолклорното културно наследство има своите регионални и общи характеристики.
Видно място в българската народна култура заема фолклорът на шопите. Добри историци и почитатели на митичната юнащина в песните си, шопите остават решителни реалисти в живота и консерватори към традициите.Епическата традиция е с забележителни старинни особености както в стилистично и тематично отношение, така и в изпълнението им.
Може би най-комплектно е песенното творчество в тази група. Най-добре запазени юнашки епически песни у българите има в шопската група. Шопите са известни с буйния си темперамент, духовитост и находчивост. Народно-песенната традиция на Шопския край има две отличителни форми: двугласното пеене и епическия речитатив. Песните имат тесен тонов обем, белег за старинност. Те удивляват ценителите на фолклора в цял свят.
И до днес песните от кралимарковския цикъл с всичките му мотиви, както и много други в този стил исторически песни около заробването на България, се изпълняват в Шопския край. Епическата традиция е с забележителни старинни особености както в стилистично и тематично отношение,така и в изпълнението им. Именно главно у шопите (Софийско) вокалното им изпълнение става с така наречено тресене – особен вид треперливо и продължително извиване, един вид подготовка и въвеждане (интродукция) в песента. Този маниер е изключително силна епическа проява, която има белезите на школа в шопските среди.
Шопските песни, особено епическите, имат и характерен инструментален съпровод – винаги на гъдулка. Показателно е и това, че до неотдавнашно време в този край е съществувала и еднострунната гусла, което показва, че засега само гъдулката е най-подходящ нейн заместник. Иначе и шопите употребяват почти еднакво и трите характеристични за българите музикални инструменти гъдулка, кавал и гайда. При преценка на музиката на шопите не може да не се спомене и това, че в тях е запазено много добре двугласното пеене на лиричните песни. При това двугласно пеят само жените.
По нрав, темперамент и език до голяма степен, както и по народните си обичаи, шопите са доста различни от тракийците. Техният музикален фолклор се различава и от този на другите заобикалящи ги области. Шеговитият, с буен темперамент, духовит и находчив шоп е създал музикален фолклор, който отговаря на тези му качества. Той не е особено богат на емоции и мелодика, но ни впечатлява със своята находчивост и изобретателност.
Особено характерен тук е двугласът, който е неповторимите си паралелни секунди е един от най-отличителните белези на областта. Певците като че ли сами се стремят да получат секунди – дори там, където могат да се избегнат: долният (по-ниския – ІІ глас) следва движението на основната мелодия, която е с малък тонов обем. Шопските двугласни песни звучат много интересно – някак “остро”, даже пронизващо. Тези песни обхващат всички жанрове – старинни седенкарски, трапезни и особено жетварски песни, които са на един или два гласа.
Едногласните песни са по-раздвижени, често с високо провикване в края на мелодията. Пестеливостта в двугласните песни намира пълна компенсация в другия вид шопски песни – речитативните. Те са едногласни, волни, започващи с богато орнаментирано възклицание – подготовка за слушателя, последвано от низходящо движение. Песента завършва обикновено с подобни на началните възклицания с богата орнаментика. По този стереотип на мелодическо развитие, тук се пеят стотици стари, юнашки и исторически песни, наричани от народа “кралимарковски” или “сватовски” песни. Голяма част от едногласните песни са местните жетварски песни “по саме”, които се изпълняват най-често антифонно – една певица запява, друга и отпява. Такива са предимно седенкарските припявки, които тук са на особена почит.
Изпълнители на местните двугласни песни са само жените, които пеят открито, рязко, особено силно. Едногласните бавни песни, както и жетварските двугласни песни се изпълняват с един типичен маниер на “разтрисане” – насичане на тона. Тук се срещат старинни моноритмични хороводни песни в размер 2/4.
В Шопската фолклорна област неравноделните размери се срещат в различни по предназначение песни, чието разнообразие се увеличава, колкото повече се отива на изток към Пазарджик, Ихтиман и Средногорския район. Тук се среща интересният вариант на размер 11/16 – 10/16, характерен за старинно местно хоро. Тук се среща и ориенталската комбинация 7/16 + 11/16 в традиционните шопски хора “Седи Донка на дюкенче” и “Йовината”.
Шопските песни,особено епическите имат и характерен инструментален съпровод-винаги гъдулка. Показателно е и това ,че до неотдавашно време в този край е съществувала и еднострунната гусула,отпаднала от употреба още в края на 19 век, което показва, че за сега само гъдулката е нейният най-подходящ заместник. Иначе и шопите употребяват и трите характеристични за българите музикални инструменти: гъдулка, кавал и гайда. Разпространени са още и дудука и двуцевна цафара. Важно място в шопския оркестър е тъпанът. Преобладават двугласните инструменти, които често са съпровождащи на народните песни, но и предимно на едногласните или хороводните.
Българският феотдализъм е бил сравнително до по-късно в тази област на България и това е било едно от условията за по-дълго запазване на старинните народни танци на българите по тези места. Тези именно традиции придават изключителните културни и битови особеностти на шопите. Шопската група се отличава като една от групите с най-високо развитие на шевичното изкуство и с най голям консерватизъм в традиционната шевична техника, орнаментика и колорит. В този случай се имат предвид не само пъстрите шевици на платно, но и бялото вземо върху вълнените мъжки и женски горни дрехи, най-вече в софийско.
Отличителен белег на стила на шопските танци е тъй нареченото “натрисане” (трептене на тялото от кръста нагоре, особено в раменете), както и остротата, с която се изпълняват движенията. Основните движения са ситни, дребни и са съсредоточени в краката, а действителните – командните движения са едри, високи, широки и в тях взема участие тялото. Играта на шопа е лека, жива, сякаш той не стъпва на земята. Танците на шопите често се придружават с мъжествено и енергично “ха-а-а”, “и-и-и” или с ръмжене, говорене, с което се подчертава някоя сложна танцова комбинация. Шопските хора са предимно сключените, водени хора, хора на “леса”.
Срещат се много и най-различни танцови комбинации. Чрез играта си шопите проявяват своята бързина и ловкост, играят леко и създават илюзия , че не стъпват на земята. Шопските движения са много темпераментни, което се проявява в почти всички шопски танци. Натрисането по време на игра намира отражение в раменете на танцьора, като се създава впечатление за непрекъснато трептене на тялото от кръста нагоре. Това основно движение, а и всички останали, се изпълняват изключително на цяло ходило. Друг характерен белег за стила на шопските танци е остротата, с която се изпълняват движенията. Шопите играят с голяма лекота своите танци, а движенията в тях са много разнообразни. Характерен е подчертания стремеж за откъсване от земята, изразен не само с подскоците и високите движения, а значително подсилен от предхождащите ги, или следващите ги, кратки клякания,набивания и др. Високото повдигане на крака преди набиването е проява на сила и мъжество. Самите движения и танци предизвикват силни преживявания в емоционалната душа на шопа, което намира израз в провиквания, ръмжене, подсвирквания и др. Движенията при шопските танци се разделят на два вида: основни и действени (команди). Основните движения са ситни, дребни и са съсредоточени в краката, а действителните – командните движения са едри, високи, широки и в тях взема участие тялото. Малко наведен от кръста нагоре и съвсем леко приклекнал, шопът изпълнява своя танц, така че никога не може да се забележи умора и тежест в играта му. Контрастът, който се получава между основните и действените движения е характерен за тези танци. Шопските танци са предимно смесени, не липсват обаче и само мъжки или само женски. Наи-разпространата форма на танците е кръг, полукръг, охльов и др. Началото се нарича „връо“ или „танец“ , а опашката „калчак“. Най-разпространени хватове в шопските танци са: хват за леса, за пояс и по-рядко се среща хват за длани с ръце долу. В шопската етнографска област има няколко района, в които въпреки общото в стила има и известни различия, както в начина на играта, така и в застъпените танци, народни носии и др. Тези райони са: Софийски, Граовски, Кюстендилски, Самоковски, Годечки, Ихтимански.
В Софийския район танците са с по-спокойно и подчертано натрисане. Застъпени са размери като 2/4 и 11/16. Типичните танци, които се играят тук, са:
„Ситната“ – 2/4 – играе се повече на място;
„Лиле – лиле“ – 9/16 – играе се леко, вихрено и с красиво люлеене на ръцете;
„Тук – там“ – 5/8;
„Ръченица“ – играе се на цяло ходило с подчертано натрисане;
„Четворно“
„Йове“ – 7/8+11/16;
„Кьорчовото“(„Бистришка копаница“) – 11/16.
В Граовския район е най-добре изразено и подчертано натрисането, в резултат на ситното и насечено изпълнение на движението „Шопска“. За граовските хора е характерно движението „Граовка“. Хората които се играят тук, са:
„Смесено селско“ („Граовско хоро“) – 2/4;
„Петрунино“ – 9/8;
„Цоне мило чедо“ – 13/16 – играе се с кърпа в двете ръце;
„Ситно мъжко“ – 2/4;
„Бера“ – 7/16;
„Вискярско“ – 2/4;
В стилово отношение, в Кюстендилския район танците са комбинация от граовските и софийските танци. Най-популярни са:
„Тройче“ – 2/4 – женско с 2 части;
„Койче“ – 7/16 – мъжко;
„Попадийка“ – органзирана игра по саме;
„Армийски танц“ – танцува се с войнствен характер.
В Самоковския район, танците в стилово отношение са близки до софийските, като се играят по-сдържано и спокойно. Освен застъпените 2/4 и 9/16, се играят хора и в 11/16. Характерно и особенно силно въздействащо е люлеенето на цялото хоро. Хората тук са:
„Самоковско“ – на песента „Купила ми мама , шарени чорапи“;
„Сечим,сечим сечинач“ – 2/4+/24+7/16.
Ихтиманския район граничи с тракийската етнографска област, поради което танците са повлияни и от едната и от другата страна. Срещат се хора в 11/16, с които изобилства западна Тракия. В стилово отношение са променени така, че се играят в същински шопски стил. Най-срещаното хоро е „Ситната“, „Правата“, „Селската“ – 2/4 – играе се смесено на 2 части – бавна и бърза.
Годечкия район в много отношения има съществени различия с другите райони на Шопската област. Характерно за Годечките хора е плавноста и широтата. При изпълнение на хората се увства голяма свобода.Те са смесени и без ограничения при залавянето.Много характерни са хората:
„Йове“ – 7/16+11/16;
„Дилмано, Дилберо“ – 8/16 с втори и трети удължен дял.
Хората и ръчениците им, сравнени с изпълнението у другите групи, се отличават с повишена бързина и енергичност. Тази енергичност се вижда и в обичая у мъжете-играчи да я изразяват с думи, звукове или срички в разни моменти на играта – “ха сега”, “дзидзай, нане”, “дръж се, земьо”
До Първата световна война мъжете шопи почти навред пазят своето белодрешно облекло. Белотата на облеклото е съчетана и с постоянна чистота и спретнатост. Мъжката носия е била предимно белодрешна. Сега тя се е запазила предимно в Софийски, Граовски, Гоцеделчевски район. Състои се от: бяла риза; тесни, бели и вълнени беневреци, направени от бял шаяк и менте с различни наименования. Почерняването на мъжкото облекло върви от изток в северна България и от юг в Македония.
В женското облекло съществува голямо разнообразие. В този случай шопите се оказват като представители на женското облекло в цяла България. На север от Стара планина – двупрестилчено, на юг от планината и около Витоша – сукмани, а в Радомирско, Дупнишко и Кюстендилско – саи. При женските носии е характерно това, че сукманите се носят без престилки и са целите украсени с везмо (Софийско, Брезнишко и Трънско). Сътои се от: бяла, везана риза; тъмно син или черен вълнен сукман. В Граовско сукманът е черен – наречен литак. Върху сукмана на кръста в повечето места се опасва тъкан – колан наречен тканица или червен пояс.
Споменатият консерватизъм на шопите се проявява последователно в почти всички страни на бита и културата им. В обществените им прояви е забележително запазването у тях на голямата семейна задруга дори и след Освобождението.
Свои особености у шопите притежават и обичаите. Както в цялата страна, така и в шопско повечето обичаи са през пролетта. Такива са обичаите Йеремия и Благовец. Изпълняват се за здраве и предпазвне от змии.
Много развити и доведени до високо художестевено ниво са лазаруванията в Софийско.В тях има пълна хармония между костюм,танц, музика и песенен текст. Външната театралност в този обичай не е лишена от първичната и дейност, спазвана и от другите групи. От пролетните обичаи особено добре са запазени лазаруването, с много богат песенен репертоар и Тодоровден.
По стар български обичай в деня на Лазаровден да дадат своята благословия тръгват момите, нагиздени с пъстри лазарски премени. По тях греят нанизи от парички, мъниста, а по главите им пъстреят венци от цветя. Щедри стопани, облечени с извадени от старите ракли традиционни носии, посрещат лазарките в домовете си и ги даряват с това, което е родила земята в този край. Къща, в която са влезли лазарки е честита през цялата година.
Лазаруването е един от живите обичаи, който се възпроизвежда в Бовския край. Интересното за този обичай в бовския край е т. нар. “мятане” на кърпа от лазарките на рамото на стопаните при наричането за здраве и берекет. В кърпата домакините връзват желязна пара, за да е здрава годината като желязото и я дават на лазарките.
Всяка година на Тодоровден се провеждат конни състезания – кушии.
По стар обичай конете се захранват с хляб и захар, а участниците с хляб и мед. Състезанията обикновено се провеждат на два етапа – надбягвания с коне и надбягвания с магарета.
Зимните обичаи, в които участва маската са разпространени главно в Западна България. Коледуването и богатият песенен репертоар, който го съпровожда, както и сурвакането с дряново клонче са добре запазени обичаи тук. От заговезнишките обичаи е запазено паленето на огньове, придружено с еротични рецитации.
Характерно за шопите са т.нар оратници /огньове, факли/, въртени от отделни лица около главите с чисто апотропейно значение.
Карнавалните обичаи при шопите са свързани с Нова Година. Те се наричат в Радомирско и Брезнишко сурвакари, сурвискари. Обичаите и обредите тук са изпълнени с подчертана театралност и сенсуална символика.
Наред с лазаруването и коледарските обичаи са с много богат песенен репертоар, свързан повече с пастирството и по-малко със земеделието. От Софийско започва продължаващото на запад съчетаване на коледуването с маскираност, с подчертана театралност, като в групата на изпълнителите се въвеждат “невеста” и “младоженец”. Младоженецът при това е с окачени на лактите звънци, та като играе под звуците на гайда, да вдига шум с тях. У шопите е запазено и сурвакането само в по-източните предели, като в този обичай преминава в карнавални игри от Радомирско на запад.
В връзка със запазената до късно семейна задруга у шопите е запазен и обичаят да се устройва семеен курбан, наричан често светец, светого. Този обичай става в определен празник, чийто патрон е приет от рода за негов покровител и се наследява от по-младите поколения на стария род.
Празниците в шопския регион са красноречив израз на стремежа за общуване и сътрудничество. Те доказват, че хората не само обичат родния си край, но са готови да го съхранят все така хубав и привлекателен за всяко поколение. Традиционни празници, като например във Ветринския край са Денят на лозаря , Тодоров ден, Пролетната вечеря, Лазаров ден, Гергьовден, коледни и великденски празници, а в района на Перник ежегодно се провеждат шест национални фестивала с международно участие. Град Перник е включен в списъка на европейските фестивални градове.